– Леле, сис! Апартаментът ти е започнал да прилича на увеселителен парк! – възкликна сестра ми, докато разглеждаше мрачните картини на животни ирзрисувани като аристократи. – Все едно съм на посещение в някой много, много зловещ „увеселителен“ парк… като Онези от филмите на ужасите. Ще изляза ли от тук? – прихна да смее, но в смеха и се долавяше тревога.
– Само ако знаеш… – обърнах очите си към нея, правейки крачка напред, така че да застана под лампата, която бях сложила на пода. Лицето ми се освети зловещо. В първия момент през лицето на Мила преминаха сенки на ужас, но после, сякаш се сети, че стои срещу сестра си и двете започнахме да се превиваме от смях.
-Не… сега сериозно како, какво става?
Беше минала година, от както сестра ми беше дошла за последен път на гости. Не беше далеч от истината, че апартамента изобилстваще от интересни предмети, превеъщайки го в нещо като огромна артинсталация. Мила все още седеше в началото на коридора и оглеждаше с интерес арката в края му, зад която се криеха врати към другите помещения. Бях изрисувала заобленостите и в причудливи форми на цветя и животни. Забавно беше как когато погледне към арката от мястото на което стоеше сестра ми, тя образуваше нещо като рамка към към голяма разпечатка на ирисите ми, изолирани от скалерата, която разкриваше тайните и на двете ми очи, пазейки дома от нещастия и хора със зли помисли. Oт както закачих рамката с разпечатката, у дома не идваше почти никой. Други съкровища, които поставяха дома ми под знаменателя на „увеселителен парк“ бяха многото кристали, разпръснати на стратегически места, свещи, етажереки натецжали с кнги, керамични черепи, които рисувах и продавах на различни студиа за татуировки по света… Дори си бях позволила да взема интересни космонавти в различни йога пози от Шейн, който залепих на ключовете за осветлението. Всичко това, определено носеше своя чар и почти така беше из целият апартамент с изключение, че Мила дори не подозираше къде се крие истинският „увеселителен парк “ у дома.
-Е… како, влизам! – каза тя, сякаш имаше нужда да събере още малко смелост за да влезе. – Къде е Рем? – разбира се, в момента в който кучето си чу името прекоси разстоянието от хола, където похъркваше до входната врата за отрицателно време, събаряйки лампата, която бях сложила на пода и ми помагаше да изглеждам възможно най-зловещо. Хвърли се върху Мила, сякаш не тежеше 30 килогарама и започна да ближе носа и.
-Хайде Рем, слизай от кака си. Сис, хайде ела, имам много да ти разказвам. – поведох сестра си към една от стаите в които не беше влизала. – Помниш ли дядо Ради – съседа? – Мила кимна отвърдитено. – Почина преди няколко месеца и децата му пуснаха апартамента му за продан. Купих го и разширих жилището си.
-Мама и татко нищо не са ми казвали. – вървеше след мен и оправяше косата си.
-Да… защото още не знаят. Върнах се преди месец и всичко бях оставила в ръцете на Крум. А от тогава те все пътуват на някъде и не съм имала възможност да им покажа какво направихме. То просто трябва да се види – с тези думи, плъзнах дървена врата изрисувана с различни символи, скрита зад завеса от мънисти и пред нас се откри стая пълна с книги. Някои от тях стояха на купчинки покрай ъглите, други бяха разположени на масивни дървени рафтове, но всички те си приличаха по едно.
-Сис… това са книги на поне 100 години!
-Мда… има някои и на повечко… – загледах се замечтано пред прозореца, който бе покрит с изящен витраж.
-Како, това изглежда супер странно! Толкова мрачна, зловеща стая, превърната в библиотека, тежкарски завеси, витражи по прозорците, дървена врата с всякакви смешни знаци… Ти живееш в най-обикнивенна панелка, а това тук си е абсолютен кич! – прихна да се смее.
-Абсолютно съм съгласна! Само, че това е положението за сега. Когато приключим с къщата всичко това ще бъде пренесено в безопасно помещение там, но за сега трябва да е така. Има си причина и тя не е извратеният ми вкус, повярвай… Всъщност, сега ще ти разкажа. – Подканих я да седне в удобен диван на Уебстверс, имитиращ късен венециански ренесанс и изчезнах за малко, за да приготвя кафе. Когато се върнах, Мила беше смляла цялата тази щуротия и видимо успокоена, беше качила краката си на едната странична облеглака, подпирайки гърба си на другата.
-Е… започвай, готова съм да разбера какво се случи в Париж за тази една цяяяяяла година, от която единствената информация която получавахме от теб бяха обажданията „Добре съм“ – измитира ме пресилено тя- „Все някога ще се върна“ … Мама беше пощуряла, казвам ти!
-Да, да, ТОЧНО така беше… – засмях се аз, но в този момент се чу шумолене в коридора, последвано от тягостно скимтене… Мила видимо настръхна. Скочих бързо и отворих врата, а Рем се бясно, като стрела влезе вътре и целият треперещ се хвърли в скута на Мила. Побързах да затворя вратата и това не убягна на сестра ми.
-Како, всичко наред ли е? Крум…
-Крум е на село, а и много добре знаеш, че не би посегланал на никого. Нещо друго се случва,но имам доста да ти разказвам и обяснявам докато стигнем до там. Тук сме в безопасност. – Очите на Мила се разшириха от ужас.
-Как така в безопасност? – усмихна се притеснено тя – Не разбирам, в коридора В ОПАСНОСТ ли сме?
-Не точно, ама.. – загледах се във витража. – Както и да е. Слушай.